Тичането за мен никога не е било просто спорт. То е начин на живот, начин да дишам, начин да мисля, начин да усещам света около себе си. Когато започнах да тичам преди повече от двадесет години, не можех да си представя колко дълбоко ще се преплете с всяка част от живота ми. В началото беше предимно физическо предизвикателство – да пробягам една миля без да спра, да издържа на първия дъждовен полет по пътеката, да се науча да усещам тялото си и да му се доверявам. Но с времето открих нещо много по-голямо. Тичането ме научи да бъда търпелив, да усещам малките победи и да се радвам на простите моменти.
Няма нищо по-хубаво като сутрешното бягане в града, когато улиците още са тихи, а слънцето се промъква между сградите и дърветата. Въздухът е свеж, прохладен, почти чист – сякаш светът още не е започнал да бърза. Чувството да усещаш краката си да докосват земята ритмично, да усещаш пулса си, който бие синхронно с твоите стъпки, е нещо, което думите трудно описват. И колкото повече тичаш, толкова повече започваш да забелязваш детайли, които преди бяха невидими – светлината през клоните на дърветата, миризмата на прясно окосена трева, тихите разговори на хората в парка.
Тичането също така има магическата способност да изчиства ума. След тежък ден или дълга седмица, когато всичко изглежда натоварващо и объркващо, тичането ми позволява да се освободя. Стъпка след стъпка, мислите ми се подреждат, проблемите стават по-малки, а идеите изникват сами, почти без усилие. Помня как веднъж, докато бягах по познатата пътека край реката, реших проблем, който от седмици ми тежеше. Не беше случайност – тичането ме научи да бъда тук и сега, да бъда със себе си и със света по начин, който никоя друга активност не може да даде.
Има и друг момент, който винаги ме връща към тичането – усещането за свобода. Безкрайният път пред мен, въздухът, който влиза в дробовете ми, ритъмът, който само аз мога да създам. Дори когато бягам в група, има момент, в който всичко се превръща в лично преживяване. И тогава започвам да разбирам защо толкова хора се колебаят да започнат – защото първата стъпка винаги изглежда трудна, първата миля тежка, първият потник мокър и неприятен. Но веднъж щом се потопиш, веднъж щом усетиш този момент, осъзнаваш, че никога не е било за нищо друго освен за теб.
Тичането ме е научило да ценя постоянството. Понякога бягането е трудно, краката тежки, дъждът или вятърът изтощаващи. Но всяка крачка, всеки километър, който съм пробягал, ми е дал нещо повече от физическа сила – дал ми е увереност, дисциплина и смелост. Дори на моменти, когато съм мислил да спра, винаги съм се връщал към пътеката, защото тичането не е просто тренировка, то е разговор със себе си, разговор, който никога не омръзва.
А ако някой се колебае дали да започне, бих му казалa: не мисли за това като за задължение или изпитание. Мисли за първия миг, когато кракът ти докосне земята, когато въздухът изпълни дробовете ти и сърцето ти започне да бие в синхрон с ритъма на твоите стъпки. Тичането е магия, която се случва постепенно, но за цял живот. И щом веднъж усетиш този ритъм, щом веднъж усетиш свободата и яснотата, никога няма да го забравиш.
За мен тичането е повече от спорт – то е моят начин да бъда живa, да усещам света, да се предизвиквам и да се обичам такава, какъвто съм. И мисля, че точно затова, след двадесет години, все още се влюбвам в него всеки път, когато обувам маратонките и стъпвам на пътеката.
