На колко години трябва да разясня на децата, че бебетата не излизат от пъпа?
Темата с „откъде излизат бебетата“ у нас мина като гръм от ясно небе. В един момент детето вярваше, че бебето изскача от пъпа, като пуканка, и честно казано, нямах сили да обяснявам нещо по-различно. Пробвах със „специално място, когато мама и тати са готови“ – и мина. Но на около 7-8 започнаха истинските въпроси. Тогава вече си казах – или ще съм ясна и спокойна, или ще оставя съседското дете да даде първия „урок“. Предпочетох първото.
Колко време ще им отнеме да разберат, че всъщност нямам никаква идея как да се оправям с тях?
Понякога се чудя как не са ме усетили още. Вътрешно често съм в паника, но отвън съм с усмивка и „спокойно, мама знае“. Само че не знам. Импровизирам ежедневно, с надеждата да не объркам децата безвъзвратно. Успокоява ме, че за тях съм просто мама – нямат база за сравнение и явно ми вярват повече, отколкото аз вярвам на себе си.
Ще успея ли някога да си измия всички части на тялото си по време на едно и също къпане?
Накратко – най-вероятно не. Или поне не през първите няколко години. Душът става като състезание по формула 1 – шампоан, балсам, сапун, всичко наведнъж, с едно ухо нащрек, докато някой вече блъска по вратата с „мамооо, ака ми се“. Ако успея да изляза с изплакната коса, го считам за успех.
Колко пъти на ден едно дете може да извика думата „мамо“? А на час? А на минута? А на секунда?
Не съществуват официални проучвания, но по лични наблюдения – над 300 пъти на ден, с пик между 17:00 и 20:00. Колкото по-заета си, толкова повече „мамо“. Понякога се питаш дали това име изобщо ти харесва вече. Особено следобед, когато „мамо“ звучи по 10 пъти в минута, за всяка една възможна нужда – вода, въпрос, драскулка или просто ей така. И колкото повече не отговарям, толкова повече ме викат.
Как е възможно такова малко и очарователно същество да произведе толкова отвратителна миризма?
Няма логика. Детето ми мирише на бисквитка, когато спи, и на биологично оръжие, когато се налага да сменям памперс или повърнато мляко. Очевидно балансът между сладко личице и ужасен аромат е природен защитен механизъм – да не ги изоставим в гората. Миризмата минава. Сладостта – не.
Ужасно ли е това, че искам да се гушкам с тях през остатъка от живота си?
Изобщо не. И не искам да се извинявам за това. Това е биология и обич в чист вид. Дори когато вече тежат в ръцете ми, когато ритат насън и се потят като печки – пак искам да ги държа близо. Защото знам, че скоро ще отказват и ще затварят вратата на стаята си. Затова гушкам сега. Без мярка. В съня им. С шантавата пижама. С дребните им ръчички около врата ми. Това е онова, което остава.
