Спорът между тялото и изкуството не е нов, но в последните години се разгоря с нова сила. Обикновено говорим за това как изкуството въздейства на тялото – как музиката ни кара да танцуваме, как картините ни карат да се замислим, как филмите ни карат да плачем. Но какво става, когато ролите се разменят? Когато тялото стане инструмент на изкуството?
Фитнесът, например, е превърнат в цяла индустрия, която обещава да извае тялото ни в „шедьовър“. Рекламите ни заливат с „перфектни“ тела, които се продават като произведение на изкуството. Коремните преси се превръщат в четка, с която „рисуваме“ плочки по корема си. Белтъчните шейкове – в бои, с които „оцветяваме“ мускулите си. Но дали този „шедьовър“ наистина е изкуство, или просто добре премислен маркетинг?
Отговорът не е лесен. От една страна, грижата за тялото е форма на себеизразяване. Чрез спорта и храненето можем да изразим дисциплина, амбиция и любов към себе си. От друга страна, индустрията набляга на външния вид и ни кара да се сравняваме с изкуствени стандарти. Това е като да гледаме картина, която е нарисувана не за да ни вдъхнови, а за да ни накара да се чувстваме недостойни.
И тук идва моята дилема като майка. Виждам дъщеря ми как расте и се оглежда в огледалото. Виждам как рекламите започват да влияят на нейното самочувствие. И се питам – как да я науча да обича тялото си, без да я приучавам да го превръща в произведение на изкуството, което трябва да отговаря на чужди критерии? Как да ѝ покажа, че истинската красота е в силата, в здравето и в умението да се радваш на живота, а не в „плочките“ по корема?
Истината е, че няма лесен отговор. Но едно е ясно – тялото не е платно, на което да рисуваме по чужда поръчка. То е инструмент, чрез който да изживеем живота си пълноценно. И ако трябва да изберем между изкуството и тялото, по-добре е да оставим изкуството да ни вдъхновява, а тялото да ни води.
