От доста време искам да пиша за нереалистичните очаквания от приятелството, които сериали като „Приятели“ и „Как се запознах с майка ти“ ни сложиха в главите. За някои хора реалността може и да наподобява ситуацията в тези сериали, но – за повечето – не мисля, че е така. За зрели, работещи хора е доста трудно да съберат 5-те си приятели (всички с различни професии, различни графици, различни планове в живота) в кафене, просто да си говорят в продължение на часове. Докато пристигне единия, другият ще трябва вече да си тръгва по задачи, а повечето биха били прекалено заети да се занимават с кафенета, защото са фокусирани върху кариерата си, върху връзка или просто са уморени и искат да се приберат вкъщи. Животът на възрастните е неуморна мрежа от задължения и съгласуването на графиците / желанията / приоритетите не е толкова лесно, колкото в училище, когато няма какво да правиш, освен да излизаш с приятели. Това е част от този труден и странен процес, наречен порастване.

Но тогава какво ефективно поддържа приятелства в живота на възрастните, когато минават месеци, без да можете да се видите с някого, просто защото графиците не съвпадат? Ако кажете наричате някого приятел, можете ли да бъдете сигурни, че в момент на истинска трагедия този човек ще бъде до вас, или че ще отиде на погребение с вас, или че ще ви предложи подслон, в случай, че апартаментът ви се запали, ако си говорите само 3 пъти годишно? Или обратното: можете ли да наречете приятел човек, на когото не е толкова лесно да се осланяте в трудни моменти, но ден след ден споделяте малките моменти от живота си с него, изпращайки му мемове на messenger, докато притеснено чакате в чакалнята на зъболекаря?

Няма правилен отговор на това. Омръзна ми хората да казват, че могат да минат години, без да говорят с приятел, но те все още изпитват същото приятелство – и когато го правят, връзката работи толкова силно, колкото преди. За мен няма такова нещо. Ако мине повече от година, без да говоря с някого, приятелството е – най-малкото – в кома. В моя свят приятелството е постоянно изграждане. Споделят се не само важните новини от живота, но и малките главоболия от ежедневието. Това е готовност да бъдете там и да следвате нечии промени, докато вие също се променяте и през цялото време преустройвате приятелството си, за да останете съвместими въпреки промените. Ако няма такъв непрекъснат опит за пренастройване, е много лесно да изгубиш някого. Малката нишка на диалога се разтяга, докато не се скъса – и след това я няма. За да се изгради друга, е необходимо време.

Google+ Comments