Тялото е най-голямата ни културна ценност
Мислех си го още когато се завихри спорът за регистрация на културното наследство и когато искаха да променят действащия в момента Наказателен кодекс. Добре, че тогава действително умни и разбиращи общественици като Светльо Кантарджиев се обявиха против. Ред историци като Николай Овчаров обърнаха внимание защо тази законова стъпка би била погрешна и още ред нумизмати изразиха несъгласие с подобни действия.
Защото какво щеше да излезе – че вещите са по-скъпи от хората – по-ценени?! Ако се замислите ще разберете, че дори за един бабин гоблен, защото остава за историята, можехте да идете в затвора до 6 години или да платите непосилна глоба във вариращ размер– зависимост от вещта.
Не мисля, че това е подходът. Не мисля, че би било добре да слагаме на везна такава чувствителна част и да позволим на Закона да се бърка толкова дори в ежедневието на хората. Това е нелепо. Ще ползвам думите на Светльо Кантарджиев и ще кажа, че ако би имало такъв закон, то обикновените хора щяха да се превърнат в престъпници. Жалко наистина. Но добре, че поне един общественик помисли да постави Човека като фактор в цялото това уравнение. Точно такива общественици ни трябват да защитят гражданската позиция – ерудити, които стоят и от двете страни – както Кантарджиев е от страната на колекционерите и споделя страстта да притежава ценни вещи, но и от страната на гражданите, съзнавайки усложненията в ежедневието им.
Мисля, че българските политици трябва да поразсъждават повече над това. Трябва да мислят повече не толкова за народа като събирателно, а да бъдат аналитични и да обръщат внимание на отделната единица. Защото именно ние хората създаваме историята. Ние живеем в настоящето. Нашите тела, имена и дела ще се помнят. А вещите са просто вторичен продукт на времето си. Важни са, да – но не си струва заради тях да се жертват животи в ненужни бюрократични процедури, който някой някъде не е доизмислил.